След като инцидентно си взех отпуска, с единствената идея да се махна от София и да съм в Стара Загора при Зара, трябваше да решим къде другаде може да отидем за да е още по-ваканционно. Решихме, че морето не е най-добрият вариант и започнахме да се чудим на кое планинско кътче да заложим. Мислих за Чепеларе или нещо в района и Добо ми даде чудесната идея да отидем в Широка Лъка, на 13км от Пампорово. Родопите като цяло са ми една малко неясна и най-малко обикаляната от мен планина(май е така с повечето хора). На Пампорово последно бях към 90та година, сиреч нищичко не помня, а и да помня, нещата са различни 100%. Като цяло на него му обърнахме внимание дотолкова, че минахме от там на път за Широка Лъка.
Името в буквален превод означава просторно място край река и отговаря донякъде на реалността, като изключим, че не е толкова просторна
Пътят до там е много живописен и завоест, като се минава през интересни селца и градчета, в които също си струва да се спре. В самото селце има няколко хотела, които по-скоро са фамилни къщи преправени на хотели и съвсем обикновени къщи, в които се дават стаи срещу малко по-скромна цена. Настанихме се и веднага тръгнахме да търсим храна Заведенията, където може да хапнеш са няколко и като цяло са в центъра на селцето. Типични родопски механи с традиционните манджи, интериор и т.н. Общо взето за трите дни обиколихме заведенията и извода е, че смилянският боб е един от най-вкусните бобове(като изключим боба на хижа “Македония”), родопската наденица една от най-добрите наденици…абе знаят как да хапват там хората Другото хубаво нещо освен манджите е чистотата: чистият въздух, чистите улички, чистата природа, минералната вода, която е навсякъде. Разликата между това селце, Стара Загора и особено София е толкова огромна, че направо ми призлява като се замисля къде съм живял последните години и къде най-вероятно ще живея още доста…Не откривам топлата вода като казвам, че София е мръсна, но е наистина шокиращо понякога. Освен да хапваш и да почиваш на тишина и чистота, в този край има много хубави места, които можеш да посетиш.
Започваме с Триградското ждрело(много яка дума!) и пещерата Дяволското гърло. Намиращи се непосредствено преди Триград и на около 20км от Девин тези два феномена са може би уникални за България. Минавал съм по много планински пътища, но като ждрелото друго няма. Пътят е буквално издълбан в масивните, високи над 100м скали, между които се вие красива река. За първи път карах по път, който официално е “Еднолентов път с насрещно движение” и като цяло е забавно, особено ако насреща има автобус
Към края на ждрелото е и другата забележителност, пещерата Дяволското гърло. За нея информация колкото искате има в нета, само ще спомена, че е с най-големият подземен водопад на Балканския полуостров и е изцяло елетрифицирана. Вътре живеят прилепи и други хубави животинки и срещу скромната сума от 3лв можете да се разходите из нея, като има специални парапети и стълбички за ваше улеснение и безопастност. Незабравино наистина, мащабите, грохота на водата…трябва да се види!
В района има и друга пещера, Ягодината пещера, но за нея не остана време, предполагам също си заслужава.
Другият феномен са Чудните мостове. Виждал съм само няколко снимки и наистина си нямах идея, че тези мостове, са наистина мостове
Скалата, която образува мост над малката рекичка(в миналото голяма река, която най-вероятно е образувала мостовете) е огромна, масивна и впечатляваща. Не мисля, че мога да го опиша или снимам, трябва да се види…
Други интересни места в околността са град Девин, Асеновград и неговата крепост, Бачковският манастир…След сполучливите ни разходки до Трявна и Копривщица(за които смятам също да пиша, въпреки, че не бяха толкова скоро) отново съм много радостен от разходката до поредното китно планинско местенце. Пътувайте, обикаляйте и опознавайте България и нейната природа, по възможност с любим човек
]]>
По принцип не съм лош човек. Не съм злопаметен, не съм отмъстителен, не наказвам. В миналото пращах имейли до редакцията на въпросния сайт когато осерат нещо, което - шокиращо! - се е случвало доста пъти (всъщност се чудя как на снимката наистина е Чък Норис). Те обаче никога не са ми отговаряли, дори с един ред, въпреки веднага поправените грешки. Странно е, че други, по-малко значими сайтове като bbc.co.uk никога не са пропускали да благодарят. Мисля, че вече е редно да отнеса извода до моята величествена и многомилионна трибуна. Изводът е прост и гласи, че Avtora.com е един доста посредствен сайт - дори и за ниските местни стандарти.
Сериозно, откога игра за мобифон минава за новина?
]]>От днес обаче, сайтът е вече отворен за всички с новите си дрешки.
Функционалностите са все същите, но по-добри и с няколко нови играчки. Плейърът е нов, плейлистите са вече повече от една, по-лесно управление на любимите парчета…
Едно от големите нововъведения е, че статистиките вече са на живо. Не е нужно да чакате неделя за да се обновяват, всичко се случва на мига.
Другото голямо нещо е личната фонотека. Вътре са не само слушаните от вас неща, ами всякакви ръчно добавени парчета и изпълнители. Така можете да обогатявате личното си радио или пък да подобрявате предложенията за нова музика.
А като казахме нова музика… По-яка секция за видеоклипове. Много по-яка. Вече се ровите из жанрове и цъкате наред. Да не забравя и това, че вече има и подкасти с безплатни mp3-ки. Свободни mp3-ки!
А началните страници и тези на профилите са неузнаваеми. Има емисия с новостите на потребителя. Малко ала mini feed във facebook.
Абе какво ви говоря? Аз съм last.fm junkie. Дерзайте на новия сайт, нищо че цял rack със сървъри им е изгърмял и сега са крайно затруднени да обслужат интереса. :)
]]>
Вдъхновен от Владо и нежеланието да правя смислени неща. Trait snapshot-а става.
Stability results were high which suggests you are very relaxed, calm, secure, and optimistic.
Orderliness results were low which suggests you are overly flexible, improvised, and fun seeking at the expense too often of reliability, work ethic, and long term accomplishment.
Extraversion results were high which suggests you are overly talkative, outgoing, sociable and interacting at the expense too often of developing your own individual interests and internally based identity.
messy, disorganized, social, tough, outgoing, rarely worries, self revealing, open, risk taker, likes the unknown, likes large parties, makes friends easily, likes to stand out, likes to make fun of people, reckless, optimistic, positive, strong, does not like to be alone, ambivalent about chaos, abstract, impractical, not good at saving money, fearless, trusting, thrill seeker, not rule conscious, enjoys leadership, strange, loves food, abstract, rarely irritated, anti-authority, attracted to the counter culture
]]>|
Advanced Global Personality Test Results
|
Take Free Advanced Global Personality Test
personality test by similarminds.com
Stability results were high which suggests you are very relaxed, calm, secure, and optimistic..
Orderliness results were medium which suggests you are moderately organized, hard working, and reliable while still remaining flexible, efficient, and fun.
Extraversion results were high which suggests you are overly talkative, outgoing, sociable and interacting at the expense too often of developing your own individual interests and internally based identity.
trait snapshot:
social, outgoing, worry free, optimistic, upbeat, tough, likes large parties, makes friends easily, rarely irritated, open, enjoys leadership, trusting, dominant, thrill seeker, strong, does not like to be alone, assertive, mind over heart, confident, controlling, feels desirable, likes the spotlight, loves food, social chameleon, hard working, concerned about others
Ето какво е въвел хотелиер като представяне на хотела си във формуляра за добавяне на хотел един от най-известните български сайтове за хотели в страната:
Български:
Ние предлагаме за свойте посетители ФАМИЛНИ КЪЩИ сред голяма градина (с барбекю и малък рибарник с пъстърва. Само на 50 метра от минералната баня в самия пар на гр.Сапарева баня)
Английски:
We offer visitors to Spend FAMILNI HOUSES among a large garden (with barbecue and small ribarnik with trout. Only 50 meters from the mineral bath in the bathroom gr.Sapareva of par)
Немски:
]]>Wir bieten Besuchern zu verbringen FAMILNI HÄUSER unter einem großen Garten (mit Grill und kleinen ribarnik mit Forellen. Nur 50 Meter von der Mineral-Bad im Badezimmer gr.Sapareva über Par)
Просто го включих в компютъра и си копирах музиката останала на малката мъртва машинка. Това беше от нея. Надали ще се възползвам много от нейната едногигабайтова преносимост, сега след като вече не умее да свири.
]]>Пресичаме кръстовището на двете широки улици с авторитетни имена. Цецо отива да си купи запалка от единственото отворено място в тия малки часове на нощта. Някаква розова. Такъв му бил късмета. Той пък си го харесва. Малко по-нататък правим още едно безсмислено пресичане и обръщаме посоката. Умишленото изгубване е успешно завършено.
Тръгваме да възстановяваме пътя по спомен. Да, със сигурност минахме от тук, но тая табела я гледахме от друг ъгъл. Оглеждаме картата от всички страни и явно най-накрая заговорихме с нея на един език, защото моментално се озоваваме на Singerstrаße. 109, на няколко метра от хостела, точно на мястото, от което двойника на Азис ни изгони, защото бяхме попрекалили с децибелите. Шшшт.
Три дни по-късно същото направи и Долф Лундгрен, по малко по-любезен начин. Тогава обаче зарязахме нощните похождения из квартала. Ром с кола в стаята. Австралийския фотограф, който ни зачислиха да спи на шестото легло, на мястото на “китайката”, ни пусна музичка и я остави да върви цяла нощ. По-добре ни се вписа в компанията от първата съквартирантка. Нищо не отказа.:)
Последната сутрин, като единствена негонеща полети, трябваше да му кажа, че храната в хладилника е за него. Така и не го дочаках да се събуди. Оставих му бележка на гърба на сметката за стаята. Мартин го използва тоя лист да подготвя важните въпроси, на които отговаряхме по няколко пъти на ден. Martin will prepare.
Някъде между тия две вечери имаше други две: една концертна и една, в която държахме да видим Райхстага по тъмно, но стигнаме само до някаква детска площадка зад ъгъла и там си останахме. Жоро и Владо замаляха отрано.
Музея на стената го отписахме. Само Жоро не можа да го прежали и една сутрин зачезна да го гледа сам. Не си заслужавало. Виж, обаче еврейския беше друга работа. Можеш да влезеш в него само от съседната сграда. Има и някакъв странен атриум, ъгли, които те удрят в главата, огледала. Архитектска му работа. Няма да ви казвам каква стратегия имат за сглобяване на макети, особено ако им се дадат 5 месеца до крайния срок, това архитектите, не евреите.
Някой искаше детенце от дървото с желанията.
Деформирани, разтелени до невъзможност 5 цента. 5 крони. Мини купър на отиване. Das Land der Frühaufsteher. Хоуми. Правата, правата за тревата. Психоложката, дето не е психоложка. Посредствената корица. Децата, които никога не сме били. Станиолчета с трохи. Първата глътка от бирата. Сигурна ли си, че ще изядеш цял дюнер? Не успях, наистина. Четирите последни цигари на Цецо. Да правим щури неща! Къде си бе, тройка по немски… Най-големият фен на Бранденбургската врата. Невена, Добо е. Що ни оставихте, е? Ми ти спеше! Синтетиката. За Цветомор и имената. Или историята с маршрутката. Помисли си добре: две тъпи или една яка. Тая я знам. Тъпото Белведере, мой, дет’ на прииба. Ако става дума и там се загубихме. Bode-museum не означава музей на земята. Не се спряхте, значи, да се хейтите. Зле си, защото мислиш за грешните неща… и си прибери чадъра като влизаме в метрото.
С това смятам въпросът за приключен.:) Хубава тетралогия се получи.
]]>iPhone completely blocks free software. Developers must pay a tax to Apple, who becomes the sole authority over what can and can’t be on everyone’s phones.
По-голяма лъжа от това надали е имало… при все че близо 40% от application-ите са free… Apple слагат такса (еднократна) за да си част от developer programme. Причината досега най-вече беше договорът за конфиденциалност (NDA) и защитата от това да не излиза документация от бета програмата. Само че абсолютно никъде в договора не е забранено след пускането на App Store-а да се пусне софтуерът с отворен код (OsiriX е пример за това). Apple не става собственик на софтуера нито има право да го разпространява без изрично съгласие (такова се дава когато се пусне в App Store-а). Разработчикът може да постави цена на програмата си, ако направи това получава 70% от нея директно на кредитната си карта (без уговорки). Останалите 30% са за Apple. Ако реши да пусне програмата си безплатно, то той не дължи нищо, нито получава нещо срещу това. Нито пък някой му пречи да си публикува програмния код в интернет.
iPhone endorses and supports Digital Restrictions Management (DRM) technology.
iPod също… Винаги съм бил против DRM когато става дума за музикални лейбъли, които дават трохи от печалбата на автора. При софтуера в iPhone ми се струва напълно разумно. Слагайки мой app в App Store-а не бих се радвал ако съм му поставил цена 1 евро да не получавам нищо защото хората си го копират без пари…
iPhone exposes your whereabouts and provides ways for others to track you without your knowledge.
Всяко изпращане на местоположението за да се осигурят Location Based Services е оторизирано предварително от собственика на iPhone-ът. Мен дори ме дразни, че не мога да го позволя веднъж и да важи за всички Applications, а трябва на всяка поотделно да го authorize-вам. А иначе и мобилния ми оператор разпраща местоположението ми наляво-надясно и то като съм с Nokia 1100. Интересно как ли трябва да работят Location Based Services без да се съгласиш да си пратиш местоположението?
iPhone won’t play patent- and DRM-free formats like Ogg Vorbis and Theora.
Това е вярно. Лошото е че имам точно 35 песни в ogg формат… 
iPhone is not the only option. There are better alternatives on the horizon that respect your freedom, don’t spy on you, play free media formats, and let you use free software — like the FreeRunner.
Така е! Nokia 1100 is also an option.
Идеята за свободен софтуер е нещо прекрасно. Но отричането на нещо just for the sake of being on the opposite side е лошо. Крайностите са нещо, което не е хубаво…
]]>Обратно от морето. Върнах се и нещо не ми беше добре. Имаше някаква тревожност в мен и не беше от шофирането сред самоубийци.
Изведнъж ми се прислуша музика от “доброто старо минало”. Прииска ми се да правя нощни разходки с неизпрани плейъри.
]]>Междувременно, саундтракът. Или това? Track 3.
]]>Искам пак, искам пак.
Димана ми звъни. Timing is everything. Опитвам се да й разкажа какво точно съм видяла. Думите обаче не ми достигат да й направя достоверна възстановка на концерта.
Абе всичко много яко, Дуд, ама защо така си припаднала.
Е как без това, аз така си изживях моя катарзис, за да си посрещна това събитието с ясно съзнание. Като силно и рязко ужилване, което ми събуди сетивата. Като памучето с йод върху ожуленото коляно, споменът за което ще ми напомня да внимавам повече.
The Gloaming. Сцена на открито. Опъната черна тента отгоре. От нея се спускат необичайно продълговати прожектори. Блеснаха някъде между 20:32 и 20:58 местно време. Окъпаха сцената и първите редове в ярка светлина и дадоха началото на съществетана част от концерта. Това бяха двата пъти, когато си погледнах часовника. Повече не го направих до края. Просто времето нямаше значение. Казват, че свирили 2 часа и 15 минути. Вярвам им.
Оставям дъждът да се стича от косата ми по ризата. Все едно е слънчево зайче и не може да остави никаква следа след себе си.Том Йорк си допя каквото беше започнал:
Sorry about the rain, but this is a Radiohead gig.
Следващите му включвания с говор бяха някаква закачка заради една не съвсем настроена китара, обяснения за предишния им концерт в Берлин и поздрав за подгряващите. Които ако не му бяха приятели, с които прави кавъри, можеш да си помислиш, че ги натовари. Ако става дума всъщност, не знам за какво си нареди китариста при положение, че и неговото пиано на едно от първите песни звучеше доста странно.
Дъждът си дава малка почивка и точно си мисля, че сега няма какво да подкрепи изпълнението на There there и светлините по сцената започват да премигат така сякаш там вали.
Колкото повече се стъмнява, толкова по-ясни стават цветовете. Вече са осветени и хората много по-далеч от сцената. Никога не съм предполагала, че концерт на Radiohead може да е толкова жив. Чорлав хахо с червените панталони и раздърпаната риза. Weird fish. “Eмо”, дето свирил на хармоника, пък всъщност искал на китара, ама те не му давали. Anyone can play guitar! Брат му. Kитарист и барабанист, за които нямам истории, но Цецо може да направи нещо по-въпроса. Всички. 5. Том не отсъпва по мултиинструменталност на “емото”: клавиши, струни, микрофон, палки. Bangers and mash.
You and whose army. Имах чувството, че ще се прекатури от столчето си пред пияното, защото се беше се надвесил към публиката. На някоя от другите песни с пиано акомпанимент тръгна да си оправя слушалките защото нещо му опъваха и си обърка интрото. Чатна си главата в стърчащия микрофон за наказание и си започна песента отначало.
Jigsaw falling into place в зелено.
Idioteque: подивяла светлина. Точно така съм си представяла винаги една идиотека.
My iron lung и Paranoid android: на тези пеем толкова добре, че дори в хор е вярно и в един глас. Без репетиции, с ръководител. National anthem: браждящо стържене от някакъв странен транзистор, като радиоточките в училище.
Акустичното мотивче на Street spirit. Небето си сдържаше емоциите до последно за точно тия 5 минутки, в които си се разплака отново. Разбирам го напълно какво му беше.
Както ми беше казал Рости преди много години, ехее, на 16тия ми рожден ден:
Това е тежка музика… за към 2-3 часа през нощта. Помнят се такива неща.
The Trickster. На спирката предвидихме придвидливостта… на една по-следваща Мартин заприкзва някакви сънароднички. Бях забравила колко е общителен.
Прибираме се на пръсти в стаята в хостела, за да не будим съквартирантката азиятка, която незнайно защо хейтнахме и не комуникирахме с нея. Fitter Happier. Go to sleep. Мушваме се послушно в пухкавите като облачета легла като малки деца. Stop whispering… Nice dream.
Sail to the moon.
Radiohead is my top artist.
]]>Има недели, в които времето се източва мудно, защото нямам нищо за правене и само се мотам като зомби насам натам из апартамента с надеждата, че от многото мотане ще ми се приспи и след няколко часа черно ще дойде понеделникът, който обещава много повече - всъщност изобщо някакво забавление под формата я на училище, я на работа, я на кино. Естествено, с края на училището и началото на работните уикенди тези представи малко се променят и изстрелват понеделникът пред неделята във временното класиране за най-забил ден от седмицата.
Съответно има и недели, които бързат като влак-стрела и не дават никакво време за размисъл по време на пътуването, но пък обикновено оставят завидно количество материал под формата на спомени и може би снимки много след като са свършили. Примерно неделята, в която за първи път се качи на стоп за на майната си, или неделята, в която тръгна за малък турски остров с петима приятели и два сърфа отгоре на колата, или неделята,* в която закъсахме насред Родопите, стопирахме КАМАЗ, след това ни блъсна пиян шофьор и за капак минаващите покрай нас ни предупреждаваха, че вечерта ще ни изядат чакали.
Има обаче и недели, когато времето не тече нито по-бързо, нито по-бавно отколкото трябва, сиреч кара си на заводски скорости, и заради високото си ниво на нормалност същите тези недели ни се струват яко странни. Ето например, днес аз осъзнавам, че е крайно време да започна да уча за изпита си, който е вдругиден сутринта, по начин различен от четенето на детски книжки, написани на въпросния език, но заебавам дори и любимата си детска книжка заради последната част на крайно занимателните пътеписи на Деница, междувременно усещайки, че кофеина, който приех преди малко в компанията на Павел и анонимната му приятелка с тиранти, почва малко по малко да ускорява деня - всичко това докато часовете от смяната се изнизват с типичната си заводска скорост. В такива дни време за носталгия няма, но затова пък има предостатъчно за концентрация и фантазиране върху близкото бъдеще, което е малко нелогичен, но доказан физичен закон.
И в отчаяно търсене за добро или просто някакво заключение забелязвам на дясното си коляно milpool, което съм си татуирал на закуска с тънкописец. Друг възможен завършек е, че водещите засега в класацията изпълнители на Hurt са единствените в класацията, които всъщност никога не са изпълнявали Hurt - макар че всички тук могат да потвърдят, че с някои от песните сме им нанасяли болка.
* - не съм сигурен дали беше неделя, но усещането беше точно такова.
]]>Влакът напуска прашния навес на станцията и го открива пред погледа ми. Той е навсякъде, гони влака и не ми разрешава да си тръгна още… моя шизофреничен, схизматичен Берлин… Винаги съм си падала по перковци.
Слез на следващата спирка и остани при мен. сякаш ми шепне, но пропускам поканите му да отминават без ясен, категоричен отговор.
Влакът се поизпразва и вече съм сигурна, че съм на прав път. Намирам си свободно място и сядам. Берлин въздъхва тежко, имам чувството, че и останалите хора го чуха и ме погледнаха с укор. Как мога просто така да си тръгна от него:
“Поне ме погледни през прозореца, за да знам, че все някога ще се върнеш пак.”
Прави той последен отчаян опит и аз оглеждам всичките онези места, които не можах да обходя. Четирите дни бяха крайно недостатъчни. Припомням си какво ми беше казала една обвита в карамелено ухание душа, през пукнатините на начупените си порцеланови очи:
Отидох на гости и останах там 6 месеца.
А аз сега съм като онези хипнотизирани меченца с червено сърчице на коремчето и избродирано бяло откровение отгоре за любовта им към Берлин. Сърцето ми си е все още на мястото, но в коремчето ми пърхат пеперудки.
Толкова пъти “вече видяно” и не само заради снимките на Димана от преди две години. Tам е есен а в моите видения беше друг Берлин. Не е и заради думичките от учебника в осми клас:
Potsdamer Platz, der Reichstag.
Пак в тоя същия учебник имаше някакви дето все си биеха среща на Alex(anderplatz) и ходеха в Drehcafe-то в телевизионната кула. Чудя се как са се намирали, защото това нещо Alex е огромно. Бранденбургската врата. Checkpoint Charlie със снимките на войничетата в съветска и американска униформа. You are leaving the american sector, а насреща ни тълпите туристи идващи от Източен Берлин, подават паспорт за печат и вече са свободни граждани на капиталистическия свят. Почти 20 години по-късно хората се подлагат на това, от което предците им са опитвали да избягат. Нелогични, иронични.
Няколко дни на ненарушимо спокойствие. Моя Sauergurkenzeit с краставички Spreewald. Като от Goodbye, Lennin! но без анахронистични плакати на Ikea. На малкия или големия Massurenplatz. В компанията на четирите отзявки. Тяхното присъствие ме остави по-лесно от берлинското. Тръгнаха бързо и категорично. Просто затвориха вратата от матово стъкло и си поеха към летището.
И въпреки това отсъствието им е осезаемо. Историите на Цецо, които единствена чувам за първи път. Не е важно какво ти се случва. Важното е да има кой да разкаже за него. Загриженото “Добре ли си?” от Владо, когато усети дори съвсем лека неадекватност в погледа ми. Липсват. Този път не следвам перфектно съставения план за действие на Жоро. Сама съм си будна съвест, макар и малко недоспала. Усмихвам си се отново на “цялата тиква с дръжката”. Вече не ми е толкова смешно, както когато разказвах за нея на Мартин и той в просъница осуетяваше опитите ми да го оставя да спи спокойно.
Сменям влака. С една идея по-далеч от Берлин и по-близко до всичко друго. Medienstadt Babelsberg. Хелга искаше да ме прати там. Опитвам се от прозореца да добия някаква представа за него, но виждам само някаква безлична улица и керемиденочервената сграда на гарата. Спи градът. Часът е едва 9 сутринта.
Слизам на предпоследната спирка до където важи ABC-билетът и отново прочитам указанията, които предвидливо съм изпринтирала от нета още преди да тръгна за Берлин. Между гарата и автобусната спирка има план на селото. Способността ми за ориентация в непозната местност отново е ударила най-горната чертичка. Картата е невероятно ясна.
Не вървя, а по-скоро се нося на там, където трябва: към поредната крайпътна бензиностанция, която ще видя за пръв и вероятно непоследен път. Толкова ми е изпълнено и осмислено. Стигам до някакъв завой, от който се разклоняват три пътя в три различни посоки и всеки от тях обещава да е верния. Хващам единия, към който ми кимна собствената ми интуиция. Следвам я по петите до някаква шумоизолираща стена.
Не бе, жена. Не е от тук пътя. Дай аз да водя.
Обръщам й съвсем безцеремонно гръб и тръгвам в обратната посока. Тя безмълвно ме следва и ехидно се подсмихва.
Женската интуиция рядко греши. не пропуска да ми напомни.
Разпитвам някакви хора. Двама от тях ми дават противоречиви и съответно грешни указания. Третия обаче знае какви ги говори, макар и на невъобразим бранденбурски диалект. Права била тая моя интуиция. Трябвало просто да заобиколя стената. С поглед търся на нея зелената врата, за която пише в указанията на старите стопаджии. Отварям я и преминавам в моя си свят на безкрайни магистрали и летящи коли. С поглед търся регистрационния номер, който обещава да ме откара най-далеч. Късмет. Директен стоп почти до Франкфурт. Майнц ще се зарадва да ме види за вечеря, а аз няма да му казвам за малката си афера с Берлин.:)
]]>Тръгвам с идеята да се върна пак веднага щом мога, не знам защо, но за сега е така. Дано съдбата е благосклонна и да разбера защо. Не съм и сигурен как тази уникална половин година ми е повлияла, това предстои да разберем пак като се върна.
В момента не ми се занимава да ретроспектирам и обобщавам, но едно уникално явление мога да споделя. Още в началото ми се случваха неща за които си мислих: “от това по-уникално нещо няма как да ми се случи”. И като казвам уникално имам предвид нещо което наистина те хваща и те разклаща, така че не знаеш сънуваш ли или… Та след като други такива още по-уникални неща продължиха да се случват аз си изгубих скалата с която ги измервам. Последното от тях беше миналата седмица, да видим дали за броените оставащи дни ще има поне още едно.
Това ми беше и най-дългия престой извън БГ наведнъж, освен, че е най-далечния. Това се отразява пряко на очакванията ми. Надявам се да не съм разочарован за пореден път (не се оплаквам, но вината наистина не е в мен, а нямам желание и време да се мъча да променям нищо там).
Айде до скоро
]]>2.Guns N’ Roses - November Rain
3. The Verve - Bitter Sweet Symphony
4. Lauryn Hill - Doo Wop (That Thing)
5. Daft Punk - Around the World
6. Foo Fighters - The Pretender
7.Missy Elliott - Get Ur Freak On
8. Gorillaz - Clint Eastwood
9. 2 Pac featuring Dr. Dre - California Love
10.U2 - The Sweetest Thing (my favorite 
)
Усещаш ли ми пулса?
Мартин несигурно се опитва да го напипа по вътрешната част на ръката ми. Грешен въпрос. Но откъде да знам, че той идея си няма как се мери пулс.
Нищо не усещам. Къде ти е пулса?
Ясно. Пак ще съм в ролята на Миа Уолъс. И сега какво правим? Нямам пулс, звучи логично да поизгубя малко и съзнание. Тъмното ме удря от две страни, точно от към слепоочията. Все едно някой се е промъкнал зад гърба ми и е сложил ръце пред очите ми. Рязко ми затваря клепачите и ме оставя така да вися като на кукла на конци. С едно движение реже конците и и аз се свличам като тежка зимна дреха. Секунди на пълна тъмнина и докато главата ми е все още празна за каквито и да е възприятия някаква сила ме вдига. Светлината в края на тунела са
настойчивите протести на Мартин към медицинския екип при опита им да ме изведат от мястото ми. She is fine, she is fine. Този път той ще е Винсънт Вега очевидно. Събирам ръце около врата му и така облегната на рамото му вдигам леко очи нагоре, без да знам какво всъщност търся. Срещам уплашения му поглед му и пак задавам грешен въпрос:
Radiohead започнаха ли?
Не още.
(После ми каза, че като го е чул това от мен му е станало ясно, че наистина не съм добре.)
Чакам да ми се възстановят напълно жизнените фактори и да си поискам някакъв сандвич от Цецо. Трябваше да ги послушам за тяхната теория за отпушването, а не да се правя на герой. Аз съм просто едно Нанси, държа правата…
От човешката плетеница около мен се промушват ръце. Като в онзи стар филм “Лабиринт”. От едната взимам захарче, от другата бутилка минерална вода. Трета ми подава Corny, но от него не се възползвах. Точно захарче ми трябва. Поне така съм чувала, че се прави като припаднеш. Мартин ми говори нещо иззад гърба, но не мога да асимилирам нищо докато захарчето се стапя и се просмуква в езика ми. Преглъщам бавно сладката каша. High and Dry. С жест му показвам да ме остави за минутка. Стават две. Състоянието ми е стабилно, когато Жоро изстрелва:
Излизаме! И на Цецо му е зле.
Поглеждам го Цецо, по-скоро той ми минава пред погледа блед и със сенки под очите. След този ми рестарт посоките и моторните функции все още не ги владея напълно. На него му прилошало като ме видял как припадам. На това му казвам солидарност. Е не мога и аз да го изоставя и на мен ще ми става лошо пак. Другите трима ни извеждат от тълпата. Цецо сяда на една от пейките, а аз хуквам нагоре по стълбите. Докато стигна до горе забравих за какво точно съм тръгнала, но решавам все пак да отида в тоалетната като предреждам цялата опашка чакащи женички. Някак си звучи ми логично като припаднеш и да идеш в тоалетната. Поседях малко там без много ясна цел, плиснах си малко вода на лицето, погледах си бледата физиономия в огледало и когато придобих някакъв малко по-прасковен цвят си слязох долу при другите. Цецо си седеше притихнал, Владо не знам какво правеше точно… май следеше Цецо от дистанция. Мартин и Жоро бяха тръгнали да ме търсят.
Започвам да разказвам на Цецо как все едно съм се върнала от мъртвите и съм си просмислила целия живот. Разказвам му и за моята сива мъгла и двата черни удара, които всъщност ме повалиха на земята.
Той разбиращо потвърждава, че наистина това става като припаднеш, пък и той беше на половината път. Удряме по едно пет, че сме добре. Владо разсъждава над казаното от мен.
Щом се базикаш с това значи наистина си по-добре. Отивам да ви донеса кола.
Идват и другите двама, явно отказали се да ме търсят. Пък и аз сама се намерих. Мартин едва успява да се усмихне, все още не е съвсем на себе си. Лесно ли се преодолява шокът от припаднало зле.
Недей да изчезваш повече така. Знаеш ли колко беше бледа. В устните ти нямаше никаква кръв.
Жоро ме скастря нещо, че нямам мярка и в погледа му прочитам спомена за Холандия.
Не че в случая двете интоксикации не изиграха роля, но имаше и други фактори, които ме повалиха. Малък хинт за желаещите да ми организират атентат: нека ми пуснат Modeselektor.
Двамата мои Винсънтовци си се натъпкват отново в тълпата. packt like sardines in a crushd tin box. Аз, както обявих малко по-нагоре в същия пост, се отказах да се правя на герой и си оставам в периферията на публиката. Тъй де, оставам при човека с най-голям брой припадания, да се уча на опит и при гангстера пазител. Правя някакви опити да се набутам пак навътре, но си намирам едно много яко местенце баш до оградата и си оставам там. Единственото, което пропускам е видеостената в дъното на сцената, за което изобщо не съжалявам, защото подобно нещо имаше и на концерта на Portishead. По този начин двете събития си имат две абсолютно уникални перспективи, от които съм ги наблюдавала.
Заръсва ситен дъждец. Цецо се обръща към мен:
Чудесно! Сега съвсем ще се съвземеш…
]]>И си представям как шефът идва и напряга някоя невинна слуга, питайки “Защо не ми е вдигнал продажбите тъпият сайт,” и тъпата слуга само мига всред повишаващите се нива на паника и се чуди как да обясни на този свръхчеловек, че за двадесет лева сайт просто не се прави - и дано наистина не е дал повече, душата.
]]>
Няма обаче да говоря повече за hype-а покрай продажбата на телефона, липсата на бройки телефони вече, и цялата истерия. За мен появата на iPhone 3G е събитие заради нещо друго - стартирането вчера на официалния App Store. След като през февруари бе пуснат Software Development Kit-а, който позволи iPhone и iPod touch да се превърне в платформа това е едно от най-значимите според мен събития на пазара за мобилни комуникации, защото отваря една нова ерана развитието им като платформи за съдържание, нещо, което Symbian така и не успя да постигне, и към което се стреми Android.
Имам удоволствието да уча в университет, който е сред т.н. early adopters на технологиите на Apple и от няколко дни е единствената изцяло европейска компания с Enterprise License (който позволява програмирантият софтуер да се тества на устройството и да се предлага софтуер в App Store-а, когато е готов) и трябва да кажа, че програмирането на iPhone/iPod touch е наистина изключително приятно занимание, удобно и лесно е.
За мен Apple направиха с мобилните комуникации това, което Facebook направи в социалните мрежи. И това е една много значима стъпка… Защото от доста отдавна телефонът ни не е телефон, а е инструмент, който подкрепя ежедневието ни. И голямото предимство освен привичния за Apple красив интерфейс е огромният екран, интуитивността на multi-touch разпознаването, а от вчера и “отвореността” към света.
В едно съм сигурен - макар сега да не се хвърлям веднага на hype-а, следващият ми телефон ще е iPhone… просто защото е най-удобната джаджа, която съм държал в ръката си. И която те кара да се пристрастиш към нея още от първия си допир.
]]>