Първото нещо, което забелязах в нея, беше, че косата й беше боядисана. Не защото много разбирам от боядисана коса – погледът ми сам измина разстоянието от червените кичури, проследявайки през дясното й рамо линията, описана от вената на ръката, не се разсея на кръстопътя на предмишницата, здравей, часовник – кой си носи часовника на дясната ръка? – и пак сам стигна до малката пластмасова кошница, в която имаше, освен всичко друго, опаковка боя за коса. След като откриха това веществено доказателство, очите бавно се върнаха (по различен, по-живописен маршрут) към началната точка на наблюдението, за да потвърдят присъдата. И наистина – цветът рязко преминаваше от тъмно кестеняво в червено, а тук-там сребърни косъмчета отразяваха студената светлина като издайнически бели нишки в слабо-осветения коралов риф на вечерта. Не знам защо, но тази жена вече ми харесваше много.

Само за месец бях харесал много още четири боядисани в червено млади жени. Предния месец – още толкова. Ще хлътна, докато слиза от трамвая. Ще хлътна, докато влиза късно в лекцията по история на изкуството. Ще хлътвам в продължение на седмица, през която ще ми прави закуска всяка сутрин, след което ще изчезне безследно с бездомното ми куче. Ще хлътна на опашката в супермаркета. Нямах съмнение, че под формата на този красив и божествен код, някой искаше да ми каже нещо, но нямаше как да зная кой и какво. Само ако можех да се отдалеча достатъчно – а в житейските събития отдалечаването се осъществява под формата на спомняне – сигурно щях да забележа, че в зависимост от относителното време, прекарано в живота ми, червенокосите се деляха на мимолетни и кратки. На точки и чертички. Морзов код. И само ако можех да разбирам морзов код, сигурно щях да ги преведа в следната телеграма:

ОЩЕ ТРИ ГОДИНИ ТОЧКА НЕ СИ СМЕНЯЙ НОМЕРА ТОЧКА

Колко глупав е човешкият мозък, когато започне да си внушава сам. Не съм доктор, но имам теория, която описва механиката на ситуацията. Ще говоря във второ лице единствено число, но разбира се, през цялото време ще имам предвид единствено себе си.

Отиваш ти някъде и срещаш някого – това не е задължително физическо срещане; съвсем спокойно може да си видял Клаудия Шифър в изрезка от полско списание. При наличие на подходящата вътрешна и външна среда, това, което се случва, е подобно на случаен електрон, изстрелян през мозъчната ти кора докато спиш, и ти, въпреки всичката рационалност, почваш да вменяваш на този някого всякакви неща, които всъщност не са част от него. Започваш да проектираш глупавите си идеали, т.е. най-вече своя собствен образ и подобие, върху него, без значение дали на жертвата й отиват или не.

Въобразяваш си на първо време, че е много по-умен от теб, че също като теб харесва комикси, че не заспива на Blade Runner. Не настояваш да е със същите политически възгледи като теб, но всъщност това е самозалъгване, защото не би излязъл с нео-нацист или просто с човек, който иска да убие всички улични кучета в София. Това, че идеализираш някого, не значи, че той в действителност е по-лош от тъпите ти представи. Просто е различен от тях. Всъщност най-вероятно е много по-добър, хубав и интересен.

Нека напомня, че всичко това се случва в мозъка ти преди да си обменил и две приказки с този човек, при това – за милисекунди. Всъщност цялото действие дотук се развива единствено в мозъка на героя, този интригантски орган, който само знае да създава герои и след това да им съчинява истории. След което цялото ти тяло и същество се превръщат във вектор с ясна посока и скорост, изцяло подчинен на миража, така любезно създаден от мозъка. Тази посока в никакъв случай не идеално лоша – например не е като да искаш да преспиш с всеки срещнат – но е безумна, нереалистична и обременяваща и за двамата. Излишно е да казвам, че бъдещите ви деца вече си имат имена.

Обикновено в този момент се появява истинският проблем – че другите хора също са способни да страдат от това заболяване, повече или по-малко, и освен ако синхронът ви не е съвършен, е много вероятно те също да имат своите миражи в бъдещето или демони в миналото.

Във всеки случай двете тела могат да се засекат за малко и да не им е много зле заедно, но е най-вероятно в крайна сметка да се окаже, че се движат в обратни посоки и с различни скорости.

Ако хората нямаха мозъци, които да им помагат да си въобразяват неща, сигурно щяха да са в много по-добри отношения, и за по-дълго време. Но те са си такива, каквито са. И след като движението по инерция приключи, започва новият цикъл – съвсем противоположен. В който ти си търпеливият, а някой друг бърза. След това ритуално изгаряш снимката на гимназиалната си любов на терасата, по шорти. След това прекарваш година и половина с някой страхотен човек, който просто не е точният за теб в точно този момент. След това отново се превръщаш в пример от учебник по физика за въобразяващи си хора. След това се сещаш, че изгарянето на снимка на терасата (и по шорти) не променя почти нищо в обективната реалност, освен агрегатното състояние на купчинка целулоза и сребро. И така, циклично, в общи линии докато имаш глава на раменете.

В човешките отношения, за разлика от движението на влаковете, няма разписания, светофари или стрелочници. При липсата на тези инструменти не е чудно, че не се засичаме по-често – чудно е колко рядко катастрофираме челно и изгаряме в пламъци.

След много труд и пот от Митьо и Ася (thanks guys!), видеото е готово. Ето го:

Ето ги и слайдовете:

П.П.: Има и запис от Габрово

Първото нещо, което забелязах в нея, беше, че косата й беше боядисана. Не защото много разбирам от боядисана коса – погледът ми сам измина разстоянието от червените кичури, проследявайки през дясното й рамо линията, описана от вената на ръката, не се разсея на кръстопътя на предмишницата, здравей, часовник – кой си носи часовника на дясната ръка? – и пак сам стигна до малката пластмасова кошница, в която имаше, освен всичко друго, опаковка боя за коса. След като откриха това веществено доказателство, очите бавно се върнаха (по различен, по-живописен маршрут) към началната точка на наблюдението, за да потвърдят присъдата. И наистина – цветът рязко преминаваше от тъмно кестеняво в червено, а тук-там сребърни косъмчета отразяваха студената светлина като издайнически бели нишки в слабо-осветения коралов риф на вечерта. Не знам защо, но тази жена вече ми харесваше много.

Само за месец бях харесал много още четири боядисани в червено млади жени. Нямах съмнение, че под формата на този божествен (и красив) код, някой искаше да ми каже нещо. Не знаех кой и какво. Това бяха кратки харесвания, но не мимолетни – достатъчно дълги, че да успея да си измисля по някоя невероятна история с участието на въпросната дама.

Колко глупав е човешкият мозък. Не съм доктор, но имам теория, която описва механиката на ситуацията. Ще говоря във второ лице единствено число, но разбира се, през цялото време ще имам предвид единствено себе си.

Вчера бяхме на OpenFest Габрово (снимки от Мариян). Беше супер. Тези малки конференции извън София са страхотни и искам да има повече. Но блогвам по друга причина.

Презентацията ми се казваше „Майсторство в занаята“ и комбинира идеи, над които напоследък често разсъждавам. Хареса ми как се получи, макар че има нужда да я поошлайфам малко. По тази причина, ще я повторя в четвъртък (10ти май). Мястото е ФМИ, залата е 200, а часът е 19:15. Ще бъде част от курса по Python, но за разнообразие, няма да говоря за Python. Входът, разбира се, е свободен.

Презентацията е от две части. В първата говоря за програмирането като кариера и няколко трудни истини свързани с него. Втората съдържа няколко урока, които ми се иска да бях научил преди 10 години. Идеите много ме ентусиазират – искам да ги споделя с повече хора.

Така че – заповядайте. Ако имате проблеми с това да намерите ФМИ или залата – пишете ми и ще ви помогна. След това вероятно ще отидем да изпием по една-две бири. Може да останете за тях.

П.П.: Ще кача слайдовете по-късно тази седмица. Ще се опитам да събера част от нещата в блог пост.

Както сигурно сте забелязали, отдавна нямам време да пиша в блога :).

За това пък, ако сте попаднали тук и се интересувате повече от мен, може да разгледате http://sharchitects.eu/. Новият сайт е все още в процес на разработка, но за това пък портфолиото и CV-то ми там са винаги актуални:

http://sharchitects.eu/vsharlanov_portfolio.pdf

http://sharchitects.eu/vsharlanov_CV_bg.pdf

http://sharchitects.eu/vsharlanov_CV_eng.pdf

Structure and Interpretation of Computer Programs ми е слабост. Scheme ми е забавен, а материала – интересен. Няколко пъти съм се зачитал в книгата и винаги е било с голям кеф. Но всеки път съм се затруднявал да мина упражненията.

Последните няколко години книгата се радва на популярност извън MIT. Чичо Боб говореше разгорещено за нея на един keynote. На NordicRuby имаше хора, участващи в SICP Study Groups. Идеята ми хареса. Ученето в групи е по-ефективно от ученето сам – човек има мотивация да не изостава, както и възможност да види материала, пречупен през погледите на другите. Най-вече, изглежда като сигурен начин да направя упражненията.

Идеята толкова много ме ентусиазира, че реших да направя малка SICP study група в София. За сега сме шестима (аз, Ники, Митьо, Пламен и още двама, към които не мога да линкна). Планът е да имаме едно събиране всяка седмица, в което обсъждаме какво сме научили и решили предишната, както и докъде ще стигнем през следващата. Всеки се стреми да реши домашните и да обобщи какво е научил с някакъв текст – било то с блог пост или с бележки. В момента сме на трета седмица и е много забавно.

Аз ще водя бележки в текстови файлове и ще блогвам, когато има нещо интересно. Може да погледнете моите решения в GitHub, както и да разгледате бележките ми. Ще забележите, че ми хрумват всякакви неща, различни от Scheme – има материал за няколко блог поста, макар да не мога да намеря време и за един.

Тази седмица планираме да приключим първа глава (chapter 1). Нямам търпение това да стане, защото след това започват наистина интересните неща.

Впрочем, ако имате желание, може да се присъедините – пишете един email и поговорим. Междувременно, ще продължавам да блогвам и да водя бележки.

Тази година имам намерение да направя няколко презентации за по-екзотични езици за програмиране. Мисля да са 12 – по една за всеки месец. Вече съм един месец назад. Но надеждата умира последна.

Следващата ми презентация ще е за Io. Ще се проведе в initLab от 18:00 тази неделя (11 март).

Io е супер интересен език. Прототипно базиран, хомоиконичен, ползва libevent подобно на node.js и дори е подходящ за embed-ване. Може да погледнете сайта на Io. Може да научите повече ако дойдете в неделя.

На последния етаж на Ректората, този бастион на знанието, в един скромен природонаучен музей стои мамут. Всъщност не е мамут, а дейнотериум, но за мен е мамут с обърнати назад бивни и толкова. Човек разбира за тази колекция от кости само след като случайно се е изгубил в лабиринтите на Софийския университет – веднъж в търсене на знание, което вероятно никога не се е криело там, и втори път, малко по-буквално, в търсене на паричния салон, който също е на последния етаж, но в другото крило.

Гледам през черните железни решетки, право в сбирщината кафяви кокали на този обруган, изкопан от гроба си труп, неспособен да се задържи сам на крака – поддържан от въжета и стативи, които едва понасят тежестта на паметта му. Мисля си дали този, който го е съчинил посмъртно, е имал дори смътна идея какво прави. Дали не го е сглобил на случаен принцип, по кривите пастелени скици на дъщеря си? Дали главата не трябва да бъде отзад, дали не е ходил на два крака, дали обърнатите му бивни не са стърчали от задника? Дали някой няма да съчинява и мен след смъртта ми? Ще цитира това в час по евтината литература „на прехода“, този толкова разтеглив период във времето, и със завидна непоклатимост ще знае точно какво съм си мислил.

Баща ми имаше зелени очи. В минало време не защото вече го няма на този свят, тук по навик се чука на дърво, а защото не съм ги виждал откакто бях на шест.

В паметта ми са живи едва две сцени, базирани на действителни събития, в които участва и той. В първата отива на лов: майка ми е с мен на вратата, аз съм се хванал с едната ръка за врата й, с другата отчаяно опитвам да го стигна, и, разбира се, рева малко по-силно от сирената на втори юни. Поради спецификата на традиционното българско облекло за лов в продължение на много години след тази сцена ще си мисля и ще твърдя, че баща ми всъщност отива в казармата.

В сцена две той чете вестник в хола, аз съм до него и рисувам с водни боички ярко-червена кола, която навярно прилича на грозно яйце. Горд с яйцето с летни гуми отивам до него, само за да окапя съвсем истинските дънки с червена боя. Следва скромен скандал, който в ретроспекция не разбирам, защото откакто живея сам и съответно знам как да пускам пералнята, знам също, че водните бои се перат лесно. Сигурно просто в този век хората са доста по-разглезени и безотговорни по отношение на дънките си.

Не съм наследил очите му. В цветовете на лицето си съм скучен като всеки друг, донякъде споделящ смутните времена и география на раждането ми.

Но не се оплаквам от липса на наследство, напротив. Има една къща в едно планинско село, стара и масивна колкото света. Селото е от ония места, в които дядото и бащата и сина и внука въртят две имена в продължение на двайсет поколения, и когато майка ти те роди и тръгне да узаконява съществуването ти на този свят с нещо по-различно от горепосочените имена, непознати жени от селото – дори не са роднини – идват да я увещават да не го прави, да не разбива традицията, да не е луда?, и други такива. Къщата е огромна, в двора си има работилница, два гаража, по-малка къща, плевня за животните и старата каруца, кладенец, и така нататък. Това в работилницата е банциг, а не циркуляр, както ще се опитат да ви убедят някои хора, под кожата на чиито длани никога не се е забивала треска. На него се бичат дъски, и аз съм участвал в този ритуал с ей тия две ръце, и това навярно ще си остане най-гордият момент в живота ми. Нищо, че трябваше да бъда посветен в семейния занаят от циганин в замяна на ракия и обяд.

Разликата между банциг и циркуляр: моторът на банцига задвижва една дълга метална лента, която стига чак до тавана, и която реже дървото. Зъбите на металната лента са с чапраз – не са под прав ъгъл, а през един са изкривени, така че да режат по-бързо и грубо. Циркулярът също има мотор, но той върти само един голям метален диск. Честно казано въобще не е толкова впечатляващ, колкото един банциг. И двете неща могат спокойно да те направят инвалид ако се отплеснеш за секунда, и вдигат шум за два или три камиона, но е важно да се знае кое какво е.

Къщата може да се похвали и с канализация. В един от предсмърните си импулси, строителите на реалния социализъм далновидно решили да урбанизират селото чрез вдигането на болница и панелен блок (три етажа, но блок!). Когато работниците полагали тръбите за болницата, дядо ми отишъл при тях с кана вино и суджук. Останалото е история.

Въпреки относителното си величие, къщата седи празна. Няма животни, няма хора, освен лапетата, които влизат понякога да краднат това или онова. Дядото е погребан, бащата не се е връщал, синът не носи името на нито един от двамата. Това място, дори в паметта ми, се занимава единствено с това кротко да се руши под тежестта на толкова много липса.

Къщите се строят, за да са нечий дом, и като старо куче усещат, когато никой вече не изпитва нужда от тях. Отиват да умрат тихо в ъгъла.

Противно на популярната заблуда, смъртта на къщата е не по-малка агония от тази на живото същество, но ни се струва поносима просто заради продължителността си. Когато си малък си казваш, че нищо й няма, ще забъркаме малко вар, ще сменим две керемиди, ще е като нова. Когато си малък си казваш, че ще отидеш на свиждане в болницата днес, утре, вдругиден. Когато си малък си казваш, че ще се върне зимата, догодина, най-много след две – докато не се събудиш стар като света, с бръчки около устата от десетилетия празни приказки.

Освен двата спомена, участва и в два съня. Един път вика асансьора в стария ни блок, до канала (там отсякоха тополите, защото гниеха). Другия път се е прибрал тайно и не се е обадил на никого. Бачка като шофьор на такси и ме кара до нас. Поглеждам го в очите чак когато му давам парите, само за да видя моите, но зелени. Не казвам нищо. Махам колана, отварям вратата, вдишвам дълбоко от нощния въздух и се махам колкото мога по-бързо от там.

Сънувал съм повече момичета, отколкото него. Единствената причина да знам кое е сън и кое – спомен, е малкият им общ брой. Дай боже по-малко.

В наследството влиза и кола. Колата е огромна, червена, и по-стара дори от мен. В талона й пише, че е лимузина. На едно от задните стъкла имаше лепенка с Алф, от дъвка. Някога е била закъснял подарък за осми март. Веднъж правих секс в нея, но иначе не е в движение. Това е колата, която рисувах като малък, но под червената й водна боя днес живее червена ръжда.

С колата баща ми успя, със сигурност без да иска, да ме направи участник в канона на две велики традиции. Родната му българска, в която синът поне до трийстия си рожден ден кара бангията на техните, защото е неудачник и няма пари да си купи собствена; и тази на придобитата му втора култура, която повелява мъжът сам да изработи първия си автомобил, за да се научи на характер и така нататък. Без да съм излизал от България, аз съм син на две култури. Без да съм имал баща, аз съм син изобщо.

За съжаление, работата на един син е най-вече да бъде баща си, с друго име или очи. Така че на първо място мен вече ме няма тук. Приемайки останалата част от това наследство, аз ставам огромен, стар, ненужен никому, постепенно изчезващ, и вече никой не е съвсем сигурен как изглеждам, защото не пазят толкова стари снимки.

Досущ като мамута, когото гледам през черните железни решетки, виждайки бъдещето си. Този скелет се крепи по навик. Между ребрата му се таят неспазени обещания. Ако дори само едно от тях се сбъдне, всичко ще рухне изведнъж. И досущ като прогнилия скелет на една къща в планината, и ръждивия търбух на една червена кола в гаража, някаква черна магия му шепне, че времето е спряло преди един милион години, и че ей сега всичко ще се оправи.

Това е единствената сила, способна да задържи тези конструкции в някаква относителна подредба и цялост въпреки очевидния факт, че отдавна е трябвало да се разпаднат сами. За това съм благодарен, и откривам в безвремието един нов и неизследван физичен закон, и подвластен нему приемам за по-добре всички да се правим, че още сме на шест; търпеливо и постепенно да си умираме, без да отдаваме голямо значение на истинския ход на нещата. Ще празнуваме годишнини от сватби, ще раждаме деца, и така нататък. Бабите ще се тюхкат, ще поплачат малко, после ще кажат „Голяма работа, нали никой още не е умрял“, и ще сготвят без капка умереност.

Но мамутът е умрял – веднъж като животно, а сега чака някой да се смили над него и да го убие повторно, вече като предмет. Да му каже честно в очи, че е последният от своя вид, и връщане назад няма, за да се изсипе на пода и да намери най-накрая някакъв покой.

Един ден, като порасна голям, ще съборя тази къща и ще нарежа тази кола. Но неодушевените предмети умират толкова по-бавно, особено в безвремевото агрегатно състояние!

Дотогава трябва да ме направят куратор на този музей. Не – трябва да ме подредят, кокал по кокал, и да ме окачат на въжетата, и залуталите се студенти да ме погледнат, да запалят една цигара, и да потънат в кратък размисъл за собственото си бъдеще; след това да отидат в другото крило и да си платят таксата с рядък ентусиазъм.

Аз съм мамут.

Когато ходя по улицата и непознатите задържат погледа си върху лицето ми за милисекунда повече, отколкото намирам за нормално, почвам да се питам дали съм се измил като хората, преди да изляза; дали нямам засъхнала паста за зъби около устата, или някое сополче не се е показало издайнически от някоя ноздра.

Когато известните хора ходят по улицата, всеки задържа погледа си върху лицата им за много повече, отколкото намирам за нормално. Това е част от работата им – да бъдат гледани. В лицето, в задника, в циците, в оная работа.

Ако не за друго, съчувствам на Мик Джагър, защото никога няма да се сети, че се е оцапал с лютеница.

Промяната както винаги е незначителна, но въпреки това е като нов милениум. Не си обещавам нищо, защото бъдещето аз ще наруши обещанията. Започвам да си записвам, защото забравям. За останалото, не се оплаквам. Дори напротив, благодарен съм. Fitter Happier.

Занимавайки се с разнообразни езици за програмиране съм научил много. Всеки ме изненадва с нещо. Понякога намирам идеи, които „mainstream“ езиците са усвоили десетки години по-късно. Понякога виждам идеи, които те тепърва усвояват. Не са ужасно практични, но занимавката с тях ме прави по-добър програмист.

Искам да направя серия от малки презентации в initLab за такива езици. Очаквайте Io, Scheme, Haskell, J, Prolog и прочее. Първият ще е Smalltalk. Датата ще бъде 26ти януари. Часът ще бъде 19:00.

Smalltalk е първият обектно-ориентиран език за програмиране. Всъщност, вторият, но само технически погледнато. Всичко, което възприемаме като ООП идва по един или друг начин от него. Разбира се, повечето идеи са видоизменени до непознаваемост (в C++, например). Няколко известни имена от Addison-Wesley са (бивши) Smalltalk програмисти – Kent Beck, Ward Cunningham, Martin Folwer. В днешно време не е много популярен, но определено има какво да ни научи.

Ето няколко любопитни неща, които ще грабнат интереса ви:

• Кодът не се пази в текстови файлове.
• Виртуалната машина и работната среда са силно интегрирани. Можете да редактирате кода на работната среда от самата работна среда. Докато работите в нея.
• Няма синтаксис за if – имплементиран е в стандартната библиотека.
• Design Pattern-ите в GoF изглеждат малко странни в C++ и Java. В Smalltalk изглеждат учудващо на място.
• Динамично типизиран, но въпреки това има IDE и debugger, сравними с тези за Java.
• Някои странни имена в Ruby (collect, inject, initialize) идват от Smalltalk.
• Изключително прост синтаксис, сравним с този на LISP.

Ако това ви е грабнало вниманието, може да дойдете и да гледате на 26 януари, от 19:00 в initLab. Входът, разбира се, е безплатен.

three resolutions for all of my future new years:
less dogbites, less spilt wine, no tears.
and in recent critical reviews of my childhood fears,
i say „yes“ to the dark, „hell no“ to the alone part.

Ще организираме трети Code Retreat в София.

Този път събитието ще се проведе в офиса на Software Society. Може да намерите повече информация на сайта им.

Денис Ричи е починал преди няколко дни. Човек, без който много от нещата днес нямаше да са същите. Благодарен съм, че е успял да запази страстта си и не е бил разубеден от “знаещите какво е възможно” по неговото време. Един брилянтен ум, самото осъзнаване, за което може да те подтисне или пък подтикне към това да направиш нещо значимо (дори в малък мащаб). Дълбоко се надявам да е живял един пълноценен живот.
Почивай в мир!

Има два вида хора на този свят, приятел: такива със заредени пистолети и такива, които копаят. Ти копаеш.

„Добрият, лошият и грозният“. Едно от нещата, които можеш да правиш в три и нещо през нощта, след като си станал да се изпикаеш и не можеш да заспиш, както и след като си си направил сандвич и се чудиш какво да зяпаш, докато го ядеш. Също така фигурира в списъка с глупави неща за правене под номер 28 и е зачеркнат около стотина пъти.

Има два видя хора на този свят, приятел: добри и лоши.

Малко след като излязох от затвора открих, че някъде там съм се снабдил с детектор за различаването на хората по тези два критерия. Работи относително просто. Казваш на някого, че си бил в затвора, и ако е лош, това няма да му направи впечатление. Може дори да остане с теб за известно време. Ако е добър, ще се разкара веднага. Дори да не го направи, ще усетиш, че вече не иска да ти дава парите си назаем или да те оставя сам в присъствието на годеницата си.

Разбрах за съществуването на този свой детектор при първата ми среща с бъдещата си съпруга. Случи се случайно, ако вярвате в тази дума, като съвсем всичко в живота ми досега. Беше пред мен на опашката в супермаркета и първите неща, които забелязах в нея, бяха красивата тъмно кестенява коса, която се стелеше над раменете й; добре оформеното дупе, изпълващо дънките й; плодовия аромат на шампоана й, осезаем във въздуха на няколко десетки сантиметра от нея. Също така беше видимо по-висока от мен. Докато чакахме да се представим пред мудната и не особено щастлива от живота касиерка си представях как на излизане от магазина тя ще направи някое типично женско в непохватността си движение и ще разсипе торбата с покупките си. Ще клекне и ще започне да събира продуктите от земята. Съвсем случайно – отново – ще изляза от магазина в същия момент, и ще се притека на помощ. Тя ще каже „Не, благодаря ви, няма нужда – наистина!“, засрамена от това, че ме въвлича в бъркотията, която е създала около себе си. Аз с типичния си инат изобщо няма да я послушам и ще й подам всички разпилени парчета от пъзела, без едно – едно, което ще запазя, за да се върна обратно на местопрестъплението няколко секунди, след като сме се разделили завинаги с припряни, непохватни усмивки, и дам второ и по-малко напрегнато начало на същата среща. Точно преди втората ни раздяла ще я поканя на късно кафе в тихия италиански ресторант, който е зад ъгъла и където цигуларят знае името ми. Ще прекараме поне два часа, в които ще бъда най-забавния, най-интересения, най-интелигентния, но и най-непретенциозния и най-небрежно чаровния събеседник, който тя е имала някога. След това – е, след това и потоп.

Не знам дали някога сте си правили планове.

Тя не разпиля покупките си на излизане от магазина. Но аз го направих. Докато събирах боклуците си от цимента и усилено размишлявах над иронията, в която живеех, тя се върна, защото беше забравила кредитната си карта. За първи път видях лицето й, когато тя се наведе до мен и предложи да ми помогне. Засрамен от това, че тя помага на мен, а не обратното, но още повече от красивите й усмихнати очи, смотолевих, че нямам нужда от помощта й. Естествено, тя ме послуша и влезе в магазина. Вече бях събрал всичко и псувах света и се изправях и си изтупвах ръцете, когато тя излезе отново, забързана. Усмихна ми се и смутено отвърнах. Тогава забелязах, че не е толкова по-висока от мен – просто аз имах лоша стойка и рядко ходех изправен. Десетина метра след като ме беше подминала, много тихо казах „Ей“ – толкова тихо, че не бях сигурен дали е било на глас. Но тя ме чу.

Беше зима и на много места все още имаше сняг.

След италианския ресторант, който тя предложи, се преместихме на фотьойл и канапе у тях. Тя беше свита на канапето, завита с одеало, а аз бях легнал на фотьойла с краката и главата си във въздуха. Кучето й вече ме обичаше и сигурно не можеше да си представи живота извън скута ми. Така прекарахме дванадесет часа разменяйки думи, ядейки лазаня, пиейки вино. Тогава й казах, че съм бил в затвора. Тя премигна не повече от два пъти по случая. Веднага разбрах, че е лоша, и че е точно за мен, и че един ден ще искам да прекарам живота си с нея. Тогава ми каза, че учи две неща едновременно – архитектура и психология. Приех го почти хладнокръвно. Това беше нейният детектор, и тя също разбра някои неща за мен.

На сутринта тя отиде на лекции, а аз – на работа. Видяхме се още два пъти същата седмица, след което не се виждахме за около пет години, след което тя стана моя жена.

Не искам да ви развалям гледането, но тези двамата ще си разделят парите по равно. Само че единият все още ще е с пистолет, а другият все още няма да бъде. Нека това да бъде важен урок: постарайте се да се сдобиете с оръжие преди да забогатеете.

Щом сте стигнали до тук, сигурно ви е интересно как се озовах в затвора. Щом още не сте се махнали, значи сте достатъчно лоши, че да ви разкажа. Нищо, че историята е тъпа. Дори смея да твърдя, че – както гласи едноименната шега, която понякога се подхвърляше с половин уста в двора на затвора – съм невинен.

Може би най-подходящия думи за този момент са казани от самият него:

‘

Remembering that I’ll be dead soon is the most important tool I’ve ever encountered to help me make the big choices in life. Because almost everything — all external expectations, all pride, all fear of embarrassment or failure – these things just fall away in the face of death, leaving only what is truly important. Remembering that you are going to die is the best way I know to avoid the trap of thinking you have something to lose. You are already naked. There is no reason not to follow your heart.[..]

No one wants to die. Even people who want to go to heaven don’t want to die to get there. And yet death is the destination we all share. No one has ever escaped it. And that is as it should be, because Death is very likely the single best invention of Life. It is Life’s change agent. It clears out the old to make way for the new. Right now the new is you, but someday not too long from now, you will gradually become the old and be cleared away. Sorry to be so dramatic, but it is quite true.

Your time is limited, so don’t waste it living someone else’s life. Don’t be trapped by dogma — which is living with the results of other people’s thinking. Don’t let the noise of others’ opinions drown out your own inner voice. And most important, have the courage to follow your heart and intuition. They somehow already know what you truly want to become. Everything else is secondary.

Няма вече “one more thing”.
Почивай в мир.

Click here to view the embedded video.

http://www.youtube.com/watch?v=eJlN9jdQFSc

Хрумна ми да направя нещо, което Ники направи преди време и да видя накъде вървят политическите ми убеждения.
Прогреса е с драматична посока надолу. Дори и аз съм учуден.

Имаш възможност да се възползваш от всяка възможност. Или пък да не го направиш. Alea iacta est. Единственото важно е да си направиш някакви изводи от последствията и да не съжаляваш, независимо от крайният резултат.

Да построя къща.

Да изгледам единайсетте сезона на Приятели.

Да стана доктор на науките.

Това са случайни редове от списъка с глупави неща, които трябва да направя, преди да умра.

Да не пикая върху главите на хората, когато видимо им е зле.

Да не наблюдавам с бинокъл двайсет и осми апартамент на отсрещния блок докато наемателите му правят секс.

Да не шофирам надрусан.

Това са случайни редове от списъка с глупави нещта, които не трябва да правя, преди да умра. За съжаление, някои от тях са вече зачеркнати. Не че съм преизпълнил другия, просто смъртта ми изглежда не бърза.

Да построя къща.

Да изгледам единайсетте сезона на Приятели.

Да си направя списък с глупави неща, които трябва да направя, преди да умра. Последно, но не по важност – независимо дали съм го написал там – да затворя очи, да умра.